| «Кто жаждет, иди ко Мне и пей» (Ин. 7,37) Санкт-Петербургский церковный вестник Основан в 1875 году. Возобновлен в 2000 году. Официальное издание Санкт-Петербургской епархии Русской Православной Церкви Главная / Журнал / 3, 2008 год Православие no TV. 26 марта исполняется 15 лет с того дня, когда «Православная студия Петербурга» начала свою творческую жизнь. «Вестник Православия» - главная программа ПСП, ее самое дорогое и ценное детище, - по-прежнему остается пока единственной регулярной православной телепередачей на весь Северо-Западный регион. Ниже публикуется интервью корреспондента «ВЖ» с генеральным директором и режиссером студии Андреем Владимировичем Павловичем. Сотрудники ПСП, работающие со дня основания студии (слева направо): оператор и заместитель генерального директора Игорь Жоров, главный редактор Екатерина Орлова, генеральный директор и режиссер Андрей Павлович, режиссер и музыкальный редактор Лариса Соколова. - Андрей Владимирович, какие выводы Вам удалось сделать за годы существования студии? - Очень тяжело пробиваться Православию на телевидении - это самый главный вывод. Православия чураются, и - я не знаю почему, - но не нужно Православие телевидению! Раньше еще был какой-то интерес, были единомышленники, которые помогали нам туда пробиваться. А сейчас вообще образовался вакуум. Хотя, на мой взгляд, у зрителя - большая нехватка такого рода информации. Выходит наш «Вестник Православия» в неудобное время - в 7.20 утра, но я знаю, что многие люди встают, смотрят нас. Кому тяжело рано просыпаться - записывают на кассету, потом смотрят, друг другу передают. Так что у людей огромная тяга к подобному роду информации. Но как будто ступор стоит, ограничение - не давать этой информации. Конечно, мы знаем, что это не просто так, это определенная политика, определенная тенденция, потому что у телевидения одна задача - планку понизить. - А каковы задачи Вашей передачи? - Задача нашей передачи - показать позитив, созидание. Мы не стремимся показывать какие-то проблемные моменты. Для чего вообще нужна передача? Для коммуникационного сближения людей. Люди живут на одной улице и не знают, что происходит на соседней, потому что заняты своими делами, это естественно. Но человек посмотрит передачу и скажет: «Боже мой, там - приход создали, там - колокола повесили, там - храм построили», - и так далее. И это объединяет людей. |
| 2) Вещество, което изтича от някои икони, свети мощи и други православни светини. Миропомазване – тайнство, богоустановено свещенодействие, при което на кръстения, при помазване частите на тялото с осветено миро, невидимо се дават от Бога благодатни сили, необходими за духовно израстване. Извършва се непосредствено след тайнството Кръщение и съставлява с него един богослужебен чин. Вж. Св. тайнството Миропомазване и раздела За Църквата и Тайнствата. Мирянин – член на Църквата, който не е духовно лице (клирик) и взема молитвено участие в извършването на богослужението. Миряните могат също да извършват всичките богослужения, посочени в часослова, и в случай на крайна нужда могат да извършват и тайнството Кръщение. Мистика – от гр. muo – «затварям очи» – виждане на отвъдното със затворени очи, преживяване на скритото в религията, или тайнствено духовно общение с нематериалния свят, независимо от физическите условия, в които сме поставени. Мистиката е стихията на религиозното чувство, без мистични преживявания религиозното чувство е бледо, анемично, безжизнено. От степента на мистичната настроеност на един човек може да се съди за силата на неговата религиозност. Обаче както във всяка друга област от душевния живот на човека може да има болестни прояви, извращения и ненормалности, така и в религиозната област някои нездрави религиозно-мистични преживявания могат да причинят опасни заболявания. Невидимият свят се състои от светлия Божи рай и от тъмното адско царство на демоните, затова мистиката може да бъде божествена и демонична, според достойнството на предмета си и според качеството и характера на мистичното преживяване. Общуването с Бога, с ангелите и с прославените от Бога светци, минали след краткия си земен живот в райския живот, е здрава мистика, която винаги има благодатно въздействие върху вярващата душа. Общуването пък с демоните, под каквато форма и да става то, е бесовска, демонична, болна мистика, чиито последици за душата са крайно гибелни. Мистицизъм (гр.) – направление в християнството за постигане съвършенство чрез съзерцание и редица похвати, които водят до общение с Бога. |
| Аскет, аскети – подвижници за вярата през първите векове на християнството, постници и молитвеници, които водили усамотен живот. Движението на аскетите-подвижници породило монашеството. Аскетизм (гр. – упражнение, подготовка за борба; по-късно – духовни упражнения за добродетелен живот) – древен елемент от религиозния живот, свойствен на почти всички религии в света. В християнството аскезата е доброволно подвижничество, основано на следването на евангелсеките заповеди. Тя е пътят към духовна подготовка за спасение на душата чрез усърдна молитва, отказ от суетни развлечения, строго самоограничение в храната (пост) и подчиняване на своята воля на волята на духовния наставник (вж. послушничество). Аскезата е достъпна на всеки човек в различна степен: аскеза е например предпазването от гняв и други пагубни страсти. Аскетизъмът получил голямо разпространение в православната практика от IV-VI векове, виж монашество. Св. Атанасий Велики , архиепископ Александрийски (295–373) – светител, ревностен защитник на Православната вяра от еретиците ариани. Роден в Александрия, Египет. Духовен син и помощник на св. Александър Александрийски. Двадесет и три годишен взел дейно участие в Първия вселенски събор против ереста на Арий през 325 г. и в създаването на Символа на вярата. По-късно станал архиепископ на Александрия и с всички сили защищавал истинското Христово учение от арианската ерес. От всичките 47 години на своето епископско служение 15 той прекарал в изгнание, при императорите Констанций, Юлиан Отстъпник и при Валент. Св. Атанасий Велики оставил богато духовно наследство: три апологии в защита на православната вяра, житие на св. Антоний Велики, тълкувания на много книги от Свещеното Писание, прекрасни проповеди и много послания. Неговите «Четири слова против арианите» са преведени на старобългарски език още през Х в. от Константин Преславски. Голям е приносът на св. Атанасий и при установяването на истинския сборник (канон) на книгите на Свещеното Писание. Житието на св. Атанасий Александрийски оказало силно влияние върху развитието на монашеството, особено на Запад. Св. Атанасий починал на 2 май 373 година. Извън речника: Св. Атанасий Велики. |
| Царското служение на Христос е предуказано още в Стария Завет ( Дан 2:44; 7:14 ), където бъдещият Месия е изобразен като Царя на Сион – славен потомък на Давид, вечен Владика на народите. Св. Иоан Кръстител възглася «Покайте се, защото се приближи царството небесно» (Мат. 4:17) – т.е. наближи времето, в което Господ Христос ще бъде признат явно и тържествено за Божи Син, изпратен от Бог Отец като Спасител на света. Тези предсказания потвърди и архангелът на Пресветата Дева, който благовествувайки Й за зачатието на Иисуса, каза: «и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край» (Лука 1:32–33). Царствено свещенство («род избран, царствено свещенство», 1Петр. 2:9 ) – всички християни, призовани към свещеническо служене при влизането си в Църквата (чрез Тайнството Кръщение) и получили благодатта на Светия Дух (чрез Тайнството Миропомазване) – призвани с това към общо служение «един другиму, всеки с оная дарба, каквато е приел, като добри разпоредници на многоразличната Божия благодат» ( 1Петр. 4:10 ). Така кръстените християни принасят специфични духовни жертви – молитви, пост, борба със страстите в себе си, борба със злото в света, свидетелство за Иисус Христос, мъченичество за вярата и др. Сред тях се избират според даровете им йерархически лица, които да свещенодействат, като учителстват и ръководят духовно Божия народ. Виж също свещенство. Царство Божие (Небесно Царство) – евангелски израз, свързан с основното учение на Иисус Христос. Изразът Царство Небесно е използван най-много от св. ев. Матей (около 50 пъти). В другите евангелия и послания е заменено с израза Царство Божие, Царство Христово, или просто с думата царство. Христовото царство има надвременна и надпространствена същност, то «не е от тоя свят» ( Иоан. 18:36 ). То е духовният, невеществен свят, в който царствува Бог (3Ц. 8:49) – царство на «правда и мир и радост в Светаго Духа» ( Рим. 14:17 ), в който обитават Ангелите (Мат. 24:36) и където са записани имената на спасените ( Евр. 12:23 ). Синът Човешки, «Който пребъдва на небето» ( Иоан 3:13 ) е слязъл и се е възнесъл (Лука 24:51) в Царството, и чрез любовта и жертвата Си ( Евр. 9:24 ) е открил за спасените грешници Небесното царство («В дома на Отца Ми има много жилища... И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз» Иоан. 14:2 ). «Царството Божие няма да дойде забелязано, и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, Царството Божие е вътре във вас» ( Лук. 17:20–21 , вж. по-долу). То е вътре в нас, вярващите, и принадлежи на онези, които жадуват за правда. Това Царство са били удостоени да съзерцават духом още приживе св.ап. Павел ( 2Кор.12:4 ) и св. Серафим Саровски. |
| В древни времена св. Литургия обикновено се извършвала върху гробовете на мъчениците. За да бъде възможно св. Евхаристия да бъде отслужвана и там, където няма гробове на мъченици, още от тогава били изготвяни антиминси с частица от мощи. Първите писмени свидетелства за употребата на антиминс са от VIII в., но преданието свидетелства, че то е още от първите векове на християнството. Антиминсът е също и свещен документ, който веществено запечатва непрекъснатата апостолска приемственост в Църквата и в частност там, където се извършва всяко едно конкретно богослужение. Това става по силата на собственоръчния архиерейски подпис, тъй като по древното правило – църковната пълнота се съхранява където е епископът. Антиминсът свидетелства за неговото присъствие там, където той физически е възпрепятстван да отиде. Но не само свещеник, а и самият архиерей не може да извършва св. Литургия без антиминс – свой или от друг каноничен архиерей. Антиминсът до голяма степен е свързан с храма, доколкото е поставен на св. Престол, под напрестолното евангелие. По време на св. Литургия сгънатият антиминс се разтваря и върху него се принася самата безкръвна жертва. Има и антиминси без частица от мощи, само с архиерейски подпис, но те са за престол, който е осветен и следователно, сам съдържа такава частица. Тези обаче са неподвижни, т. е. не могат да се отделят от престола. При наличието на антиминс с мощи (подвижен), литургия може да се извърши върху него и на неосветен престол, и на всяко място – дори на открито. Свещенодействието върху антиминс се ограничава до св. Литургия. Що се отнася до ръкоположенията в свещен сан, те са възможни единствено на осветен храмов престол. В Българската православна църква, както във всяка поместна православна автокефалия, антиминси могат да освещават всички канонични архиереи, намиращи се в евхаристийно общение помежду си. При освещаването антиминсът се помазва със св. миро. Антиномии в Библията (от гръц. anmi – « " срещу» и пото – «закон») -с думата антиномия се означава вътрешно противоречие в концепция, което не се преодолява по чисто логически път. Произходът на антиномиите е свързан с това, че реалността не може да бъде сведена до рамките, които се допускат от формалната логика. Религиозният опит, мистиката и откровението при опит да бъдат изразени на разумен език неизбежно приемат антиномична форма. Това е характерно и за Свещеното Писание. От една страна То говори за Бога със земни термини, използвайки антропоморфизми, учи за Божето всеприсъствие (Бит 1:4; 11:5; Пс. 138 ), а от друга учи за несъизмеримостта на Твореца с Творението, за абсолютната другоприродност на Божеството (вж. Апофатично богословие в Библията). Христос говори за единството Си с Отца ( Мт 11:25–30 ; Йн 17:21 и др.) и в същото време се обръща към Него с молитва ( Мт 26:39 и сл.; Мк 14:36 ; Лк 22:41–44 ). Не малко антиномии има и при ап. Павел. Антиномичен характер имат основните християнски догми (за Божественото Триединство и Богочовечието на Христос). |
| Василевс – титла, с която бил удостояван през Средните векове византийският император. Св. Василий Велики – виж Св. Василий Велики. Ванга Ватикана (папска държава) – област в Централна Италия с център Рим, предадена от Пиин Къси и Карл Велики (края на VIII – началото иа IX в.) в лично владение на римския папа. Великомъченик – една от категориите светци, които Църквата почита. Велик покаен канон – богослужебен молитвен текст от св. Андрей Критски (VIII в.), изпълняван през първата седмица на Великия пост по време на вечерната служба. Канонът призовава човешката душа да се откъсне от светските грижи и напомня, че пътят на всеки човек трябва да води към Христос, защото само Той е източник на вечен живот. Като сюжетна линия е използвана библейската старозаветна и новозаветна история. Образите и събитията от Свещеното Писание навсякъде в канона се свързват с прехода от греха към примирението с Бога. Виж също канон. Извън речника: Текст на Великия покаен канон на св. Андрей Критски. Вербализъм – от лат. verbum «дума». Теория, според която Св. Писание е продиктувано изцяло от Св. дух и затова всяка негова дума, като идваща от Бога, трябва да се разбира буквално. В. има за основа равинската представа, че Тората е просъществувала на небето и е дадена на хората в готов вид. До известна степен подобен подход е характерен и за св. отци на Църквата от ранния период (напр. св.мч. Юстин Филисоф сравнява библейските писатели със струна, от която се извлича звук). Но по-нататък този механичен подход към теорията за боговдъхновеността е преосмислен. Срещу вербализма свидетелстват следните факти: 1) самите свещени писатели, например ап. Павел, говорят понякога от свое име, а не по Божа повеля ( 1Кор. 7:6–12 ); 2) езикът, възгледите и стилът на библейските автори са различни, което е трудно да се обясни, ако се приеме, че са записвали дадено им единно Боже слово; 3) като пишат свещените книги, техните автори, както сами си признават, използват литературни източници и църковното предание (вж. «Предадох ви първо това, което приех» – 1Кор 15:3 ); |
| Несъмнено не всяка религия е самата Истина (иначе не биха били толкова много), а самоопределяща и самодостатъчна духовна система, смятаща себе си за истинна и претендираща за единственост. Но истината е една и тя е Христос ( Иоан 14:6 ). Християнството не е религия, система от канони и обреди, а принадлежността към Христос. Християнството не се изразява в набожност, религиозност, обрядност и формализъм, които не изключват опасността от лицемерие, лъжа и идолопоклонство (виж църква). Християнството е простата, чистата, пълната детска вяра в Господа и Спасителя на човешките души – Иисус Христос, Божия Син. Вж. още тук. Ригоризъм (лат.) – прекалена строгост при спазване на нравствените принципи или правила. Рим (Деян.. 28:16–31) – древен град, разположен на брега на река Тибър, столица на съвременна Италия, а в древността – столица на могъщата Римска империя. Според преданието Рим е основан от Ромул в 750 г. пр. Р.Хр. Отначало заемал само един хълм, по-късно седем, а накрая – 15. В ранните години на християнството имал до половин милион население, половината от което се състояло от роби. Езическите храмове били 420, жителите били много суеверни и най-груби идолопоклонници, а в изкуствата и войните решително господствали над целия свят. В 67 г., на 29 юни в Рим били умъртвени светите апостоли Петър и Павел. Римска империя – цивилизация, израстнала около град Рим на Апенинския полуостров ок. 800 г. пр.Хр. Доминирала чрез завоевания и асимилация Западна Европа, Средиземноморието и други държави и континенти в продължение на 12 века. Римската империя включвала в себе си целия тогавашен известен свят, наброявайки до сто милиона жители. Иудеите тогава били част от Римската империя, поради което в Рим живеели много иудеи, и християнството се разпространило сред тях скоро след Възнесение Христово. Жестоките императори Нерон (54–68 г.), Домициан (81–96 г.) и Траян (97–117 г.) и други повдигали яростни гонения срещу римските християни. През V в, нападенията на варварски племена отслабват окончателно империята. |
| Демиург (гр. Demiurgos) – при гностиците – творец, създател на света; при платониците – върховен разум, творческа сила. Демон (бяс) (гр. зъл дух. дявол, сатана) – В древната класическа литература демонът е добър бог или същество с божествена сила, но в Евангелията демоните винаги са враждебни на Бога. Техният водач е Велзевул (Сатана). Хората, обладани от демони, проявяват симптоми като нямота, епилепсия и ненормално поведение. Деструктивен (разрушителен) култ – разновидност на религиозния култ, чиято практика (религиозна, както напр. «Семейството» или комерческа, както напр. при движението «хърбалайф») е призната от авторитетни институции в дадено общество (народ) за разрушителна 1) по отношение на личността в дадено общество, нейното духовно, психическо и/или физическо здраве; 2) по отношение на самото общество със създадените от него традиционни структури, учреждения и институции, култура, норми на обществен порядък и нравственост, ценности и начин на живот. Вж. също секта. Деций Траян (Гай Мессий Квинт Траян Деций) (лат. Gaius Messius Quintus Trajanus Decius) (ок. 200–251) – римски император (249–251), влязъл в историята най-вече като организатор на първото систематическо гонение на християните. Диаспора (гр. «разсейване, разпръсване») – християни, които живеят извън пределите на църквата, към която юрисдикционно принадлежат. Дикирий – двусвещник – свещник с две свещи, с които архиереят благославя, символизиращ Божественото и човешкото естество на Господ Иисус Христос. Виж също: църковна утвар. Св. Димитрий Мироточиви – Солунски Чудотворец († 306 г.) – светец, великомъченик, особено почитан от древност от всички балкански народи. Родом от Солун. По времето на императора-гонител на християните Диоклетиан (286–305) заемал поста градоначалник на Солун. Получил заповед да преследва християните, но вместо това той станал техен защитник. Заради вярата си в Христа св. Димитър бил затворен в тъмница и убит (прободен с копие). Извън речника: Св. Димитър Солунски. Св. Димитрий Ростовски ( Дмитрий Ростовский , 1651–1709) – до приемането на монашество Даниил Савич Туптало – именит руски църковен писател и проповедник от времето на Петър I, одухотворен богослов, философ и поет, светител, Ростовски-Ярославски митрополит (от декември 1651 до 28 октомври 1709). Завършил Киево-Могилянската духовна академия. През 1668 г. приел монашество, бил игумен в редица манастири в Малорусия. Оглавявал дълго време Ростовската катедра и бил представител на «старата школа» руски архипастири, които поддържали император Петър I в държавните му дела. През 1702 г. бил избран за митрополит на Ростов. Тук той основал първата в Русия духовна семинария с преподаване на гръцки и латински езици. Автор на много духовни съчинения, сред които множество слова и «Духовна азбука». Главен труд на живота му са «Четьи-Минеите» (Житията на светците), които имате възможност да четете в български превод и на страниците на Pravoslavieto.com. Извън речника: Св. Димитрий Ростовски. |
| С разпространението на християнството и увеличаването на общините обществените различия довели агапите да изменят своя характер. На някои места: те се превърнали в пиршество на богатите, при които псалмите, славославията и духовни песни от древни времена (вж. Еф. 5:19 , Кол. 3:16 ) били заменени от музициране с лира, арфа, флейта и др. инструменти, което напр. св. Климент Александрийски укорявал. Другаде заможните християни постепенно прекратили участието си в агапите, но ги подпомагали, при което те постепенно се превърнали в своего рода благотворителни учреждения. Тъй като нерядко водели до безпорядък поради употребата на вино и нецеломъдреното поведение на някои участници, в по-късно време агапите били изцяло премахнати. Третият Картагенски събори (391 г.) постановил верните да говеят, подготвяйки се за Св. Евхаристия и затова Тя била отделена от агапите. Лаодикийският (340 г.) и Трулският (392 г.) събори забранили извършването на агапите в храма, лишавайки ги с това от църковно-религиозен характер. (Гангрският събор от 380 г. направил неуспешен опит да възвърне първоначалното им значение). В началото на V век агапите започнали постепенно да изчезват. Агиографи (от гр. Agio ‘свят, свещен’ и grafi ‘писмено изложение’ ) – гръцко название на последния раздел на Старозаветния канон, който еврейската традиция нарича Писания (ктувим или кетубим). В славянската православна традиция агиографите се наричат Поучителни книги (Учительные книги). Агиография – богословска дисциплина, занимаваща се с изучаването на житията на светците, с богословските и историко-църковни аспекти на светостта. Агиология (от гр. hagios – свят и logos – слово, учение) – богословска дисциплина, която изучава живота и почитта към светците с цел да установи типовете святост и духовните особености на светостта в богословски (и конфесионален), еклезиологичен, национален и исторически аспект. Агнец (на слав. – ягненок, козленок, Изх. 12:3) – основното жертвено животно у евреите ( 1Цар. 7:9 ). Могъл да бъде овен или козел, но без дефект, едногодишен и от мъжки пол (Изх. 12:5). Агнец бил употребяван при жертвоприношенията още до Мойсеевия закон (Бит. 22:7). Иисус Христос е Божият Агнец. Господ наричал учениците си също така ( Лук. 10:3 ). |
| не от състава на самия клир. Въплъщението се отнася към идването на Христа на земята в плът. Предвечният Божи Син възприел изцяло човешката природа от Дева Мария. Той бил (и винаги е) една Божествена Личност, притежаваща в пълнота от Бог Отец Божествената природа и в пълнота човешката природа от Мария с идването Си в плът. Така Синът вечно съчетава двете природи в единната Си Божествена ипостас. Божият Син, безкраен в Божествената Си природа, доброволно приел ограниченията на своето човечество, в което изпитвал глад, жажда, умора и накрая смърт. Въплъщението е в основата на християнската вяра; без него тя не би могла да съществува. Библията казва: «А всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога» ( 1Иоан. 4:3 ). Чрез Боговъплъщението Синът Божи е изкупил човешката природа и това изкупление е отворена врата за всички, които отиват при Него в прославеното Му човечество. Вяра – една от трите главни християнски добродетели. По ап. Павел вярата е осъществяване на очакваното и увереност в невидимото («Вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда» ( Евр. 11:1 ), а според св. Йоан Златоуст: «Вяра е това, да приемаш онова, което по никакъв начин и чрез никакви разсъждения не може да бъде постигнато» (Беседа върху 1Кор.). Но вярата трябва да бъде неразделна от добрите дела, защото «вярата без дела е мъртва» (вж. ( Иак. 2:14–26 ). Виж също Вяра и раздела Нашата вяра. Слово Г Архангел Гавриил (архангел Гавраил) (евр. – «сила Божия») – един от седемте архангели. Извън речника: Събор на св. архангел Гавриил. Газа (твърдина, укрепление; Бит. 10:19; Втор. 2:23 ; Нав. 10:41; 11:22; 13:3; 15:47 ; Съд. 1:18; 16:1,2,21; 3Ц 4:24; 4Ц 18:8; Иер 25:20; 47:1,5 ; Ам 1:6,7 ; Соф. 2:4 ; Зах. 9:5 ; Деян. 8:26 ) – един от петте най-древни и най-известни филистимски градове (редом със Сидон, Содом, Гомора, Адам, Цевоим). Разположен на брега на Средиземно море, на югозапад от Йерусалим. Отдаден по жребий на Юдиното коляно (Съд 1:18, 1Цар 6:71 , Деян. 8:12 ), но така и не взето от тях (Иисус Навин не успял да го завладее, и градът си останал филистимски). Била за кратко време независима при юдейския цар Езекия ( 4Цар. 18:8 ), а после – подвластна на Персия, Халдея и Александър Велики. В Новия Завет Газа се споменава само в разказа за обръщането на Етиопската царица Кандакия |
|
|
