| Константин, Чернигов 04 июля 2009г. 16:01 диакону о.Евгению. пару лет назад прочёл(на офф.форуме её можно найти без труда)книжечку о.Андрея Кураева про этот роман...без экзистенциализмов и метафизических пофигизмов...наверно её стоит прочесть перед тем,как говорить про еретичество романа Булгакова. часто в нашем городе (да и не только в нашем,к сожалению)на улицах можно увидеть опрятно одетых людей по 2-3 человека с библией в руках,которые всем проходящим рассказывают " благую весть " . не хуже ли эта трактовка писания романа Булгакова?? Библия есть вот уже 1800 лет. в виде списков книг. как же тогда умудрились в христианском государствое пролить столько крови в 20м веке? может потому,что писанием обчитались,да сути не поняли?? человека к Богу (как вы сами прекрасно знаете)приводит сам Бог. но затрагивает сердце этого ,ещё неверующего ,человека очень часто какоето событие в личной жизни,какие то эмоции...Воланд-король романа..и мастер сжигает " какуюто книгу " перед " обретением покоя без света " ...вот только убегают они из сталинской москвы как раз во время пения " Волною морскою " . боясь даже на секунду остаться дольше. роман булгакова был в СССР да и остаётся сейчас намного более популярным среди людей,чем писание. он никоим образом не может и не должен Писание заменять. но он может родить инт ерес. здоровый интерес. а кому скучно--того и Евангелие соблазнит, " для эллинов соблазн,а для иудеев-безумие " ... З.Ы. далеко не все,как Златоуст родились в благочестивой христианской семье. далеко не все последоваоли в пустыню. что же, отче, теперь сожигать всё то,что не соответсвует идеалам христианской веры толкьо потому,что вы сами пришли к Богу иным путём?? именно это и есть духовная подмена. " всё что не со мною-то против Христа " свящ. Феодор Людоговский, Москва 05 июля 2009г. 22:19 Хорошая, взвешенная, глубокая статья. Сразу захотелось перечесть роман, потому что, похоже, я многого там не понял. Спасибо. Константин, Чернигов 07 июля 2009г. 23:38 для тех кому всёже интересно. однако это более православный взгляд на книгу,чем философский. в комментариях на этом портале периодически звучит тезис: можно ли чемто заниматься,чтото исследовать- и не быть к обьекту исследования причасным? в этой статье сего не видно. |
| Сакральное Самая сокровенная надежда еврея – жить в согласии с волей Господа. Ему необходимо не только состояние чистоты, но причастность к священному. Священное, «кедуша» – это главный атрибут Господа и всего с Ним связанного, Его культа: святилище кочевников, Храм, жертвы, приношения, священники, священные субботы и праздники, которым придан статус священных, которые защищены законом, – все то, что составляет своеобразие Иерусалима, города-святилища, и Израиля, его народа, благовествующего о Господе. Подчеркнем, что о «Святой земле» говорят по ошибке языка. Слова «ерес хакодеш» означают землю святилища Господа: что-либо может быть освящено лишь присутствием Господа ( Исх.3:5 ; Нав.5:15 ; Исх.19:12–13, 34:3 ): это объективное качество реальности, в которой проявивший неосторожность оказывается поверженным ( Лев.16:2 ; Чис.4:4–15, 18–20, 8:19 ). Отсюда запрет подходить к горящему кусту, к горе, к ковчегу или Храму, где явлен Бог, а также прикасаться к освященным предметам. Первосвященник носил на лбу золотую диадему, на которой были выгравированы слова: «освящено во имя Господа». Он был причастен сакральности святилища, как Моисей на Синае, как священники, осуществлявшие посвящение ( Исх.28:36, 29:29 ; Лев.21:15, 21:1–9 ; Чис.6:8 ). Всякая профанация священного влекла в древности за собой смерть, считавшуюся ниспосланной Господом Элохимом. Была ли она немедленной или нет, но покусившийся на священное расценивался как отступник и предатель и подлежал изгнанию ( 1Цар.6:19 ; Лев.22:9 ). Концепция «священного» с трудом поддается осознанию современным человеком, поскольку он поистине «десакрализован». Для древнего еврея «священное» – это реальность повседневности. Он пытается приумножить его в своей жизни, как приумножают доходы. Такова была верховная цель существования. Нелегко точно определить, что вкладывали древние в слово «сакральное». Концепция сакрального существует во всех культурах, но везде она имеет свои особенности. Для еврея это естественный и близкий атрибут Бога. Он трепещет, молясь Господу в святилище, Храме, в лесу или пустыне, или слушая истории о демонах, ангелах, божьих людях. Это внутреннее смущение нельзя назвать страхом, это скорее смятенное предчувствие дыхания вселенной, того, что на небесах, где престол Господень, того, что в Шеоле – всего, что обладает тайной, которая нас окружает и наполняет, тайной жизни и смерти. Человек часто не может объяснить природу многочисленных табу, которые его окружают, но отдает себе отчет, что вне области сакрального он перестает быть сыном Израиля, царства Господа. Места пребывания Господа |
| Нерон – император на Римската империя от 54–68 г., наследил Клавдий, пръв гонител на Християнската църква и един от най-жестоките римски императори. Наследен от Веспасиан Флавий. Набедил християните за страшния пожар в Рим (64–65) започнал гонения, които взели чудовищни форми; изтезанията били придружени със страшни подигравки и мъчения: обличали християните в зверски кожи и насъсквали срещу тях кучета, хвърляли ги в река Тибър, разпъвали ги на кръст, обливали ги със запалителни вещества и ги запалвали да горят вместо факли в градините на Нерон. Жертва на това гонение станали великите апостоли Петър и Павел. Несторий (V в.) – еретик, бивш архиепископ на Константинопол, организирал повсеместно гонение на арианите. В учението си отричал свръхестественото рождение на Христа. Наричал Пресветата Дева Христородица, а не Богородица. Настоявал, че Дева Мария е родила просто човек, в когото в момента на зачатието Му се съединил Бог Слово чрез Своята благодат и обитавал в него като в храм. Несторианство – ерес, по името на Несторий. Негови предшественици в лъжеучението били Диодор, учител от Антиохийската богословска школа и Теодор, Монсуетски епископ (+429 г.), чийто ученик бил Несторий. Така ереста излязла от Антиохийската школа. Теодор Мопсуетски учил за «съприкосновението» на двете природи в Христа, а не тяхното съединение при зачатието на Бог Слово. Еретиците наричали Пресветата Дева Мария Христородица, а не Богородица. Ереста е осъдена на Третия вселенски събор в Ефес (431 г.) заедно с пелагианството. Несторий бил изгонен, а последователите му избягали в Иран, Средна Азия и Китай. През 499 г. успяли да свикат свой събор в Селевкия и организирали своя църква със свои архиереи. Извън речника: Несторианство. Нетварна Светлина (актистон Фос) – Божия енергия, вечна слава на Божеството, която е наблюдавана много пъти като Светлина. Нарича се Нетварна Светлина, тъй като е несътворена, но е сияние на Божествената природа. Виж също исихазъм, обожение. Нечестив – понятие, което може да означава просто сбъркал или съгрешил, но по-често се отнася за преднамерено зло или лукавство. |
| Глас (χος) – в църковно пеене един от осемте основни диатонични лада, всеки от които има господстващ и краен тон. Всичките осем гласа съставят системата на осмогласието, която се гради на предхристиянската гръцка, сирийска и юдейска музикална традиция. Гласовете са наследени от византийското пеене и са запазени в богослужението на българската, гръцката, сръбската и др. православни традиции. В древноруското пеене гласовете са преобразувани в система от различни диатонически мелодически обрати с неголям диапазон («попевки») – в обем на трихорди и тетрахорди, – при което отсъства годсподствуващ и краен тон. Глоса – (гр. glossa – «език, реч, наречие» – 1. Бележка на преписвач или читател на полето на ръкопис или в самия текст, която обяснява и тълкува непозната дума или неясен текст. 2. Тълкуване на текст на закон ред по ред. 3. Всяка рядко употребявана или специализирана дума с неясно значение за обикновения читател, поради което се налага да се обяснява. Понятието глоса се използва в библеистиката и изтокознанието. С него се обозначава пояснение или допълнение към текста на древен ръкопис (направено на полето или между редовете от коментатор или преписвач), което след време бива добавено в самия текст на по-късен препис. Николай Никанорович Глубоковски – бележит руски богослов и църковен историк, професор в Санкт-Петербургската Духовна Академия и Петроградския университет, един от създателите на Свето-Сергиевския Православен Богословски институт в Париж. От 1923 г. до смъртта си професор по Св. Писание на Новия Завет в Богословския факултет на Софийския университет. Проф. Глубоковски участвал в междухристиянски конференции и бил участник в българската църковна делегация в първата и втората икуменически конференции (съответно през 1927 в Лозана и 1937 г. в Единбург). Изключително плодотворен богослов, особено ценен с приноса си в изследването на благовестието на св.ап. Павел. Починал на 18 март 1837 в София. Извън речника: Проф. Глубоковски. Гностик, гностици (гр.) – еретик от първите векове на християнството, привърженик иа гностицизма. Виж също: ерес, еретик. Извън речника: Гностицизъм (гностици). |
| Преводът е направен от оригинал, който се отличавал от масоретския текст . Изследването на Кумранските ръкописи показва, че в Стария Завет съществували няколко ръкописни традиции, една от които използвали и 70-те преводачи. Това е установил още Ориген , който използвал еврейски текст, напълно съвпадащ с масоретския. По своя състав Септуатинга се отличавала от палестинското събрание на старозаветните книги. В него били включени и неканонични книги. Преводът на седемдесетте станал общоприет в християнската Църква. Както за новопокръстените, така и за юдеите в диаспора (които вече не знаели добре родния език), той е бил всъщност Стария Завет. Него са цитирали и апостолите, и евангелистите, и Св. Отци. Затова и юдеите предприели собствени преводи. Преводът на Библията на църковнославянски език е направен от Септуагинта. Серафим (староевр. «изгарящ, пламенен») – висш шестокрил ангел. Сердикийски събор – поместен църковен събор с канонотворческо значение, състоял се през 343 г. в Сердика (днешна София). В него взели участие 318 епископи от вече разделената на Източна и Западна империя. Съборът бил свикан от синовете на св. Константин Велики, за да преодолее смутовете, породени от все още неотшумялата арианска ерес, която Първият вселенски събор в Никея осъдил през 325 година. Отците разгледали арианските клевети срещу защитника на Православието св. Атанасий Велики, който бил изгонен от своята катедра от еретиците. На Сердикийския събор той бил оправдан и възстановен за Александрийски епископ. Отците от Сердикийския събор потвърдили още веднъж Никейския символ на вярата и православното учение за Света Троица. Извън речника: Сердикийски събор. Свети апостол Сила – един от седемдесетте апостоли, ученик и най-близък сътрудник на св.ап. Павел. Църквата празнува паметта му на 4 януари. Извън речника: Св. ап. Сила. Сим (име, слава) (Бит 5:32; 6:10; 9:23,26,27; 10:1,21:22; 11:10,11; 1Пар 1:4,17 ; Лк 3:36 ) – големият син на Ной, родоначалник на семитските народи. Сим живял 602 години и починал, когато Иаков навършил едва 50 години. Сим е един от предците на св. Йосиф Обручник в родословието на Иисус Христос. . |
| Чипровски манастир «Св. Иван Рилски» (Жележнишки манастир) -отскоро действащ мъжки манастир в Берковска духовна околия, в Стара планина, край гр. Чипровци, в близост до гр. Монтана и Берковица. Храмов празник 19 октомври. Строен през X век, ограбван, разрушаван, изгорен и пак възстановяван. Обновен през XVII век и отново през XVIII-XIX век. Манастирът е бил средище на културата и националния дух, борбите срещу татарски и маджарски нашествия през XIII век, а по-късно и срещу турците. Бил е пункт на въстанието на Константин и Фружин (1404) и на Чипровското въстание (1688). В манастирския двор се намира и костницата на убитите въстаници и саксонските рудари, пристигнали в Чипровския балкан през XVII век. Извън речника: Чипровски манастир. Слово Ш Тейяр дьо Шарден – римокатолически свещеник, учен, философ и религиозен мислител (основен труд «Феноменът на човека»). Една от главните задачи на своето творчество вижда в утвърждаването на «научната феноменология», призвана да снеме противопоставянето между наука и религия. Католическата църква е осъдила учението на Тейяр като модернистко. Според някои изследователи Шарден има водещо влияние в «Нова духовност» (New age, Ню-Ейдж). Шести Вселенски събор (680–681г.сл. Хр.) – Вселенски събор, свикан в Константинопол по повод появилата се монотелитска ерес (монотелитите признавали в Спасителя само една воля). Съборът формулира православното учение за двете воли в Иисус Христос. Шести вселенски събор (Трети Константинополски събор). Шестопсалмие (гр. ексапсалми) – шест псалми (3, 37, 62, 87, 102:142), с които започва Утренята и чието четене изисква от вярващите особено внимание. Псалмите са предшествани от трикратното прознасяне на молитвата: «Слава в вышних Богу и на земле мир, в человецех благоволение» ( Лк. 2:14 ). По време на шестопсалмието свещникът чете т.н. светилни молитви. Извън речника: Шестопсалмие. Шиитски ислям (от арабското шиат Али – партията на Али) – едно от двете главни разклонения на ислямската религия (другото е насунитите). Шиитите смятат за законен приемник на мохамедовата теократична власт имама, какъвто според тях може да бъде единствено потомък на Али, зетя на Мохамед. Шиитският ислям набляга върху духовната функция на мохамедовия наследник, чиито следовници вярват, че той по божествен начин е защитен от грях и заблуда и притежава непогрешимо разбиране на Корана, свръхестествено знание за бъдещето и сила за молитвено застъпничество. Някои богослови, като напр. гр. професор Георги Металинос, намират сходство между шиитската и папската теокрация. |
| Разкол – (гр. σχσμα) – отделяне от църковното единство или от връзката със законно установените църковни власти. «Древните...едно нарекли ерес, друго разкол, а друго самочинно сборище. Еретици нарекли совършено откъсналите се, и отчуждили се в самата вяра; разколници – разделилите се в менията си за някои църковни предмети и въпроси, които допускат излекуване; а самочинни сборища – събранията, составени от непокорни презвитери, или епископи, и ненаучения народ». (Откъс е от Правило 1 на св. Василий Велики към св. Амфилохий Иконийски). Рационализъм – философско направление, което смята, че разумът е единствен източник на познание и единствен негов критерий. Раят (небето) е мястото на Божия трон отвъд времето и пространството. Той е обиталище на Божиите ангели, както и на душите на напусналите този живот. В Господнята молитва казваме: «Отче наш, Който си на небесата...» Макар и да живеят в този свят, християните принадлежат на небесното Царство и е истинският им дом. Но раят не се отнася само към бъдещето, нито е някакво безкрайно отдалечено място, отстоящо на милиони светлинни години от нас. За православните той е съдържанието на техния християнски живот и богослужение. Самата архитектура на православния храм е замислена така, че да предава небесните реалности. Св. Евхаристия е небесно богослужение, раят на земята. Св. ап. Павел учи, че ние сме възкресени с Христа и поставени в небесата с Него ( Ефес. 2:6 ) като «съграждани на светиите и свои на Бога» ( Ефес. 2:19 ). В края на времената ще бъдат откровени ново небе и нова земя. Рейки (Рэйки, Reiki, от японските думи/йероглифи «Рей» и «Ки») – окултно-религиозна практика за лечение и самолечение чрез налагане на ръце, развита на основата на «свещено тайно знание» от будисткия монах Микао Усуи Сенсеи (Mikao Usui Sensei). Основава се на санскритски сутри, за които се вярва, че са свързани с космическите символи, използвани за лечение от Буда. Някои я описват като будистко-шинтоистка форма на Кигонг (Qigong). Използва езически ритуали, с които се пробуждали скрити сили у човека, и с които човек ставал «проводник» на «Рейки – Универсалната жизнена енергия (или сила)». «Настройването» към Рейки-енергията се извършва от т.н. Рейки-мастер чрез ритуала на посвещаване (инициация). Лечебните сеанси започват и завършват с поклон и благодарност към невидима духовна абстрактна същност, наричана «канал (или сила) Рейки». Вярата в «канала» и в действеността на знаците и мантрите е условие за успех на лечението. |
| Садукеи – често споменавана в Новия Завет юдейска религиозна партия или секта (Мат. 3:7; 16:1,6,11,12; 22:23,34; Марк 12:18 ; Лук 20:27 ; Деян 4:1; 5:17; 23:6–8 ). Садукеите учели, че в бъдещия век няма да има нито вечно блаженство за праведните, нито вечни мъчения за нечестивите хора; отричали съществуването на ангелите и злите духове и бъдещото възкресение на мъртвите (Мат 22:23, Деян 23:8 ). Учението на тези скептици-материалисти не било особено разпространено, макар че сред последователите му имало влиятелни по времето на Христа хора, предимно от висшата класа и свещеническото съсловие. Въз основа на Библията е трудно да различим учението им от това на фарисеите, освен споменатото в Деян. 23:8 . В Новия Завет за садукеите се говори малко, но духът и характерът на учението им е ясно указан. «Внимавайте и се пазете от кваса фарисейски и садукейски» (Мат 16:6:12), внушавал Христос на учениците Си. Садукеите, както и фарисеите, били яростни противници на Христа и често беседвали с Него относно учението на своята секта. С особена сила, обаче, преследвали светите апостоли, които нанесли смъртоносен удар на лъжеучението им, проповядвайки възкресението на Иисуса от мъртвите. В Деян 5:17–18 учението на садукеите е наречено ерес (по отношение на християнството). Последователи на садукейската секта имало и през III век, дори и през VIII век, но за тях не се споменава в по-късни времена. Самария – област в древна Палестина, на юг от Галилея. Сатана – «противник» – князът на злото, враждебен спрямо Бога, личностен причинител на всяко зло. Сатана се отказал да бъде «помазан Херувим» ( Иез. 28 ), станал падналият «вдън преизподнята» ( Ис. 14 ) Луцифер и оттогава не спира да прави опити да внася зло и поквара във всяка частица от Божието творение, и най-вече – в човека. Той мрази и Бога, и човека, защото е изпълнен със завист към тях. Христос го нарича «открай човекоубиец» ( Иоан. 8:44 ), и още – «лъжец и баща на лъжата». Със своята свита от паднали духове Сатаната е могъщ господар на злото и на мрака, но той остава във властта на Всемогъщия Бог, при все че това е против волята му. Той може да вреди на хората, да причинява болести, смут, страдания, безредици, смърт и разруха, но само и единствено по Божие допущение. И колкото повече една личност или един народ съгрешават против Бога, толкова по-голяма власт добива над тях сатаната. |
| 684 Possunt et haereses aliae, quae in hoc opere nostro commemoratae non sunt, vel esse vel fieri, quarum aliquam quisquis tenuerit, christianus catholicus non erit. Quid ergo faciat haereticum, deinceps requirendum est, ut cum hoc Domine adjuvante vitamus non solum ea, quae scimus, verum etiam quae nescimus, sive quae jam orta sunt, sive quae adhuc oriri poterunt, haeretica venena vitemus. К этому вопросу Августина естественно привело то, что у предшествовавших ересеологов он не нашел определенного понятия о ереси (In ea quaestione, ubi disceptatur, quid sit haeresis, non idem Epiphanio et Philastrio videbatur, et revera hoc omnine definire difficile est (1 epistola ad Quodvult-Deum), и в особенности у Филастрия при изчислении ересей представлялось много такого, что не заслуживало названия ереси (alias haereses Philastrius commemorat, sed mihi apellandae haereses non videutur. 80 ерес.). 685 In posterioribus partibus, qnid haereticum faciat, dispnutabitur (Cm. Praetatio ad Quodvult-Deum в конце 23 страницы. 686 Isidori Hispaliensis de viris illustribus cap. 9: alteram operis partem, ad ostendendum quid haereticum faciat, pollicetur Augnstinus, quam partem morte praeventus non attigit. Августин умер, как известно, в 430 г. 687 „Praedestinatus sive Praedestinatorum haeresis“ Migne patrologia latina T. LIII, col. 587–672; перепечатано из X тома Галланди Bibliotheca vet. patrum, с предисловиями Галланди и первого издателя Сирмонда (col. 579–588) и подробным исследованием Сирмонда о ереси Предестинациан (col. 673–692). 688 См. указанное в предшествовавшем примечании исследование Сирмонда de haeresi praedestinatiana, а также перед самым сочинением Veterum testimonia о том же предмете. 689 Имя Примазия стояло в надписании некоторых древних манускриптов этого сочинения, на основании древнего свидетельства Исидора Испалийского в de viris illustribus cap. IX. Но Исидор мог ошибиться, а может быть свидетельство его относилось и к другому утраченному сочинению о ересях. 690 О ереси предестинациан в конце первой книги говорится: Nonagesima haeresis, de nomine Augustini episcopi mentita Praedestinatorum nomen accipit. Вторая книга, представляющая подробное изложение этого учения, так и называется: Liber secundus, sub nomini Augustini confictus . |
| «Подобно первому Адаму в его невинном состоянии», говорит о. И. Л. Янышев, «и второй Адам не мог не быть способным одинаково как к добру, так и ко злу, т. е. формально свободным... Где есть искушение, какое имел Спаситель в Своей земной жизни, не только от свойств Своей телесной природы, но и от чрезвычайных действий диавола, где есть одна возможность такого, не мнимого фиктивного, а действительно сознаваемого искушения, там само собою предполагается нравственная свобода, и при том формальная нравственная свобода, как способность столько же ко злу, сколько и к добру, хотя эта формальная человеческая свобода в лице Спасителя мира и была, вследствие ипостасного единства в Нем божества и человечества, соединена с идеальною божественною свободою. (Прав.–христ. уч. о нравственности § 50). “И это согласно с божественным Писанием», говорит св. Григорий нисский , именно, что Он соделался грехом ради нас ( 2Кор. 5:21 ), т. е. соединил с Собою способную (саму по себе) ко греху (μαρτιχν) душу человеческую (Опров. мнений Аполлинария. VII ч. 105 стр. в рус. пер.). 111 Подробные разъяснения по сему вопросу можно находить в труде проф. Тареева Μ, М. Искушения Господа нашего Иисуса Христа. Москва. 1900 г. 116 См. напр. Иустина. Разг. с Триф. 110 гл. Иринея. Прот. ерес. IV кн., XX, 2. Клим. ал. Стром. VII, 12. Иппол. Прот. Ноэта, 17 гл. Афанас. В. О воплощении, 17 гл. Злат На Ефес. Бес. III, 3. Феодорит. Еран. диал. III. На Ebp. II, 8 . – Блаж. Августин говорит: nullum habuit omnino peccatum, vel originale, vel proprium (Epist, CLI ad Evod. n. 19). 117 -го всел. соб. 12 опред. против еретиков. См. Деян. всел. соб. в рус. пер. Каз. 1868 г. V т. 377–378 стр. 118 Выражение – «Слово стало плотию“ значит, говорит И. Дамаскин, «что самая ипостась Слова без всякого превращения стала ипостасью плоти». (Точи. изл. прав. в. III, 11). Та же мысль выражена ап. Иоанном и в посланиях, особенно I Иоан. 1, 1–2 и 5, 20. 119 ’Еν μαρφ Θεο πρχων. – Μορφ означает здесь не οσα или φσις, а только форму существования (habitus, forma, status, σχμα), или образ явления сущности, «норму бытия», по выражению еп. |
|
|
